Колапсът на режима на Башар ал Асад на 8 декември 2024 г. предизвика значителна промяна в Сирия – промяна, която Израел възприема не като криза, а като възможност за преоформяне на стратегическия пейзаж в региона в своя полза.
В отговор Израел излиза извън традиционния си подход, ориентиран към сигурността, и пренастройва своята политика спрямо Сирия, за да я съгласува с дългосрочните си стратегически цели. Падането на Асад не само разруши познатото „дяволът, когото познаваме“ статукво, но и въведе нови несигурности – сред които най-важната е възможността за възникване на ръководство, потенциално съюзено с Тюркийе и Запада, което може да подкопае дългогодишните аргументи на Израел за сигурността му в окупираните Голански възвишения.
В същото време Израел все повече разглежда една фрагментирана Сирия – разделена по етнически и сектантски линии – като по-управляема и стратегически изгодна. Въпреки това, скорошното споразумение на сирийското правителство със Сирийските демократични сили (СДС), сирийския клон на терористичната група YPG/PKK, за интегрирането им в държавните институции, представлява ново предизвикателство за тази визия. Този ход сигнализира за усилие от страна на Дамаск да възстанови националното единство и може потенциално да наруши стратегията на Израел за насърчаване на разделенията в Сирия.
Това усилие на Дамаск съответства на по-широкия регионален натиск – воден от Турция и други актьори – за запазване на териториалната цялост на Сирия, което е в пряко противоречие с визията на Израел за фрагментирана Сирия.
Повтаряне на ливанския случай: От „добра ограда“ към „добър съсед“
Еволюиращият подход на Израел в региона все повече отразява модел на териториално укрепване, който подготвя почвата за постепенна „голанизация“ на южна Сирия – траектория, оформена както от исторически прецеденти, така и от съвременни стратегически императиви.
По време на сирийската гражданска война основната загриженост на Израел в Сирия беше свързана с групи, подкрепяни от Иран. Чрез своята усъвършенствана „Кампания между войните“ (MABAM на иврит), Израел проведе целенасочени атаки под прага на пълномащабна война, с цел да прекъсне снабдителните маршрути на Хизбула и да предотврати производството на усъвършенствани оръжейни системи в Сирия.
Въпреки това, меката сила на Иран се простира отвъд военната сфера – дълбоко се вкоренява в сирийския режим, икономика и социална тъкан. Това представлява сложен проблем за Израел, който той се опитва да противодейства чрез стратегически интервенции.
Подходът на Израел черпи вдъхновение от историческата „Политика на добрата ограда“, инициирана през 1976 г. по време на ливанската гражданска война. Ключов аспект на тази стратегия беше пряката подкрепа на Израел за Южноливанската армия (ЮЛА), предимно християнска милиция, която функционираше като прокси сила на Израел в южен Ливан. ЮЛА поддържаше сигурността в самопровъзгласената зона за сигурност на Израел до изтеглянето му през 2000 г.
Докато „Политиката на добрата ограда“ първоначално беше представена като хуманитарна инициатива, продължителното присъствие на Израел в южен Ливан в крайна сметка допринесе за възхода на Хизбула – изход, който остава критичен урок за настоящата му стратегия в Сирия.
В рамките на тази рамка Израел преследва двуфазен подход, използвайки умна сила за напредък на своите интереси в областта на сигурността и политиката. Тъй като динамиката на конфликта в Сирия все повече наподобява тази в Ливан, Израел възпроизвежда познати тактики, стартирайки хуманитарни операции в Сирия още през 2013 г. Тези усилия по-късно еволюираха в „Операция Добър съсед“ през 2016 г.
Дългосрочната цел беше да се установи опора в тези райони като модел за по-широко прилагане в Сирия. Въпреки това, преди революцията, два ключови препятствия възпрепятстваха тези планове: разширяващото се регионално влияние на Турция и съюзът на Русия с Асад.
През 2017 г., чрез руско посредничество, Израел прие завръщането на режима в южна Сирия в замяна на поддържане на елементи, подкрепяни от Иран, на поне 80 километра от границите му, ефективно ограничавайки собствената си маневреност в региона.
Фрагментиране на Сирия: Дългосрочната игра на Израел на юг
Събитията след атаката на 7 октомври разкриха сурова реалност; стратегията на Израел за „задържане и забавяне“ в рамките на MABAM не успя ефективно да възпре Хизбула и други елементи, подкрепяни от Иран в региона.
Докато внезапният колапс на режима на Асад и намаляващото влияние на Русия и Иран доведоха до благоприятни резултати за сигурността на Израел, те също така породиха нови стратегически дилеми. Най-належащият въпрос е възникването на ново сирийско лидерство, което се съюзява с Турция и Запада, представляващо мнозинството от населението на Сирия и не представляващо пряка военна заплаха за Израел. Такова правителство може да подкопае аргументите на Израел за сигурността му в окупираните Голански възвишения.
Признавайки този риск, Израел бързо предприе действия за делегитимиране на новата администрация – като я обяви за „терористична организация“ и стартира удари срещу наследената военна инфраструктура под претекст за заплахи за сигурността. Парадоксално, Израел обяви планове за удвояване на населението в окупираните Голански възвишения, въпреки нарастващите си опасения за сигурността, което сигнализира за твърд ангажимент към инвазията си.
След като инвестира в региона години наред, Израел се стреми да се възползва от изтеглянето на Русия, като напредва отвъд окупацията на линията за разединение от 1974 г. и се разширява в богатите на вода райони на Дараа. Забележително е, че това са същите земи, където Израел провежда хуманитарни операции от 2013 г., което подчертава дългосрочния стратегически характер на участието му.
Официалното оправдание за това териториално разширение остава свързано със сигурността на Израел и защитата на друзи общностите. Въпреки това действията на Израел изпращат ясно послание към Дамаск: предупреждение, че всеки опит за възстановяване на контрола над юга ще бъде посрещнат със сила.
На този етап дългосрочната цел на Израел изглежда ясна – той се стреми да предотврати възхода на силна, обединена Сирия, която би могла да представлява бъдеща заплаха за сигурността. Най-ефективният начин за постигане на това е чрез фрагментиране на Сирия на слаби, разделени политически единици, което гарантира, че няма централна власт в Дамаск, която да оспори позицията на Израел на север.
Тази стратегия също така повдига възможността за разширяване на израелския контрол отвъд окупираните Голански възвишения, укрепвайки „голанизацията“ на южна Сирия – траектория, оформена от исторически прецеденти и съвременни геополитически изчисления.
Сирия, Тюркийе и Израел
Кореняща се в доктрина за сигурност, която предшества основаването си, Израел отдавна разглежда малцинствените групи в Близкия изток като неразделна част от своята стратегия за сигурност. Съществен компонент от визията на Израел за фрагментирана Сирия е структурата, която сега се оформя под формата на терористичната организация PYD/YPG.
Тази структура представлява не само по-широката амбиция на Израел да преоформи политическия пейзаж на Сирия, но и отразява историческото отношение на Израел към кюрдските групи в Близкия изток. Въпреки това, скорошното споразумение между Сирия и СДС предизвиква този подход, като потенциално неутрализира един от ключовите инструменти на Израел за разделение в Сирия.
Тюркийе, от друга страна, остава мощна и решителна сила, която се противопоставя на регионалните амбиции на Израел.
За да противодейства на влиянието на Тюркийе, Израел преследва стратегия, базирана на твърда сила, но внимателно калибрирана, използвайки малцинствени групи за разширяване на регионалното си присъствие. Въпреки това, стратегическата дълбочина на Тюркийе и близките й отношения със Сирия представляват значителни препятствия за целите на Израел.
В сценарий, в който Израел постига стратегическите си цели, Сирия би се оказала обградена – сектантски и етнически анклави на изток и запад, PYD/YPG по протежение на Ефрат, подкрепяните от Израел друзи общности на юг и без жизнеспособен достъп до морето или съседна държава, освен Тюркийе. Това би направило Сирия слаба и постоянно уязвима, но силната военна и дипломатическа мощ на Тюркийе би предотвратила всяка трайна дестабилизация в региона.
Еволюиращият подход на Израел в южна Сирия подчертава по-широка геополитическа визия – такава, която приоритизира териториалното укрепване, политическата фрагментация и изграждането на прокси съюзи. Въпреки това, стратегическите контрамерки на Тюркийе и неотклонният й ангажимент към регионалната стабилност служат като мощна пречка за амбициите на Израел, гарантирайки, че „голанизацията“ на Сирия остава непостижима цел за Израел, въпреки усилията му да преоформи регионалния баланс на силите.
