Има пътувания, които променят рунината ти. Има и такива, които променят душата ти. Моето пътуване до Тюркийе беше от втория вид: гоблен, вплетен в сърцето митопли усмивки, древни ехо и малки актове на сестринство, които се вплетоха в сърцето ми.

Винаги съм мечтала да пътувам сама - не просто да пътувам, а наистина да изпитам какво означава да бъдеш сам срещу света. Тюркийе ме привлече със своята емоционална смесица от Изток и Запад, предлагайки комфорта на познатото и тръпката на непознатото.

Имах хиляди тревоги. Но това, което намерих бяха неочаквано сродни души, улички, ухаещи на шафран, и безкрайни чаши турски чай – често поднесени от непознати с простичката, но толкова топла фраза: „От Пакистан ли си? Добре дошла, сестро.“

Тюркийе ме пленяваше и в същото време ме изпълваше с тревога със своята мистерия и история. Бях притеснена, стисках паспорта си прекалено силно, сърцето ми биеше учестено при всяка табела на летището. Ами ако се изгубя? Ами ако не съм в безопасност? Но щом стъпих на истанбулска земя, нещо в мен се промени.

Непознати ме приветстваха с усмивка. Поднасяше се чай, а вратите се отваряха широко. Страховете ми се стопиха в топлината на турското гостоприемство. В чужда страна открих неочаквана близост - братство, тъкано с копринени нишки и шафран.

Културният дух на Тюркийе и историята, която се усеща във всяка каменна фасада и силует на Истанбул — бившата политическа столица до 1923 г. — продължават да съществуват. Въпреки, че столицата на новата република се премести в Анкара, Истанбул остава жив архив на империи, вери и истории.

Настаних се в очарователния хотел Nidya Hotel Galataport - на няколко крачки от Босфора – кипящия пролив, който свързва Азия с Европа. Персоналът ме посрещна с гореща чаша турски чай (който мигновено стана любимият ми!) и с любезен поглед, които нежно успокои нервите ми.

Тази първа вечер, докато се разхождах по близките тихи улички, нещо в мен започна да омеква се отпуска – дълбоко и предпазливо дъхание, което не знаех, че съм държала толкова години.

У дома в Карачи излизането сама често носеше невидима тежест, влетепена в тих страх към всеки план и посока. Но тук, в Тюркийе, улиците сякаш ме обгръщаха нежно, докато топлите лампи и безпристрастните очи ме наблюдаваха с тиха любопитност.

Попаднах в малък антикварен магазин, където любезен турски търговец ми подари гривна с “назар бонджук” мънисто против уроки - и отказа да приеме пари. „Пакистан, приятел. Подарък.“ каза с усмивка той. И в този малък, но значим миг, обгърната с доброта и неочаквано спокойствие, усетих как истински започвам да се отпускам.

Отзвуци на империи

Денят започна с пищна закуска, известна като турска закуска — богато угощение от сирена, маслини, плодове и пресен хляб, която завършва с безкрайни чаши ароматен черен чай, сервиран в специални чаши, украсени с орнаменти на лалета.

Към вкусовете на турската кухня се добави и вълшебният конфитюр от рози — мек, нежно розов, почти твърде хубав, за да бъде изяден. Само една лъжица от него беше достатъчна да ме пристрасти. В старите части на Истанбул започнах целодневна обиколка и се почувствах сякаш съм стъпила в живописна картина.

Джамията Султан Ахмед, облицована с нежния блясък на емблематичните сини изникски плочки, със изящните си орнаменти тихо привличаше погледа ми нагоре, вдъхрайки чувство на величие.

Построена в началото на 1600-те години по времето на султан Ахмед I, джамията е много повече от място за молитва; тя е доказателство за амбицията и архитектурната изящност на Османската държава. Шестте й минарета, смели за времето си, предизвикват спорове, тъй като някога се смяташе, че съперничат на свещената джамия в Мека.

От другата страна на площада се издига Ая София — спокойна и величествена, тя е свещен силует с почти 1 500 годишна история.

Някогашната най-голямата катедрала в света, Ая София се извисява с внушителния си купол — инженерно чудо и шедьовър на отдаденост, вдъхновявало архитектурните мечти на епохи наред.

Преживяла много животи — като църква, джамия, музей и към момента отново джамия — тя е съвършен синтез от византийско великолепие и османска изтънченост. Ая София предствавя духа на всяка епоха, през която е преминала.

Вътре — въпреки тихия шепот на посетителите — въздухът трептеше от благоговение. Независимо дали стоиш със сведена глава под небесния ѝ таван или се молиш в тишина, няма как да не усетиш под купола тежестта и чудото на вековете.

От другата страна на площада се извисява дворецът Топкапъ — седалище на османските султани повече от четири столетия. Величествен комплекс, в който всяка стая разказва история.

Всяка врата се отваряше към друг свят: свят на позлатени реликви, ръкописни Корани и мечове, накичени със скъпоценни камъни. Във всяко кътче се чувстваше духът на една епоха, в която политиката и поезията не се противопоставяха, а съществуваха в изящна хармония.

Дори в най-оживените туристически кътчета, търговците ме изненадваха с няколко думи на урду. „От Скарду,“ каза един с усмивка, намеквайки за Балтистан в северен Пакистан. Сърцето ми се сви — бях чужденка, и в същото време — не съвсем.

След Истанбул потеглих рано сутринта с автобус към място, където времето сякаш се е стаило в мълчание — историческата земя на Гелиболу. Там, на брега на залива Анзак, стоях върху пясъка, където през 1915 година хиляди австралийски и новозеландски войници са стъпили с надеждаща да завладеят Чанаккале.

На Канлъ Сърт тишината бе още по-дълбока. Скромни гробове се редяха под шепота на боровите дървета — всяка надгробна плоча беше безмълвен плач за живот, загубен в безпощадните дни на войната. Тази земя носеше тежестта на скръбта, но в замяна излъчваше достойнство, мъдрост и тиха благодат.

После се изкачих до хълма Чонк баяръ — име, което познавах още от детството, от страниците на учебниците по история. Едно от най-стратегическите възвишения, превзето от западните сили. А гледката… беше съкрушително красива — разкъсваща душата със своята тишина и простор.

Точно тук, бъдещият основател на модерната Република Тюркийе, младият командир Мустафа Кемал Ататюрк за пръв път оставя своя отпечатък в хода на историята. Тук той събира войниците си и им казва думите, които и до днес отекват с непреклонна сила: „Аз не ви заповядвам да атакувате — заповядвам ви да умрете.“

Тихата яснота на брега, мекият шепот на вълните, ароматът на див риган, носен от вятъра — всичко създаваше болезнено красив контрапункт на скръбта, която почиваше под пръстта. Вечерта, в хотел „Ирис“ в Чанаккале, вечерях мълчаливо, а в ума ми още пулсираха мислите за деня.

От мит към вечността

На следващата сутрин пътуването ме отведе до легендарната Троя — онзи древен град от Илиадата, където гърци и троянци се сражавали не само за земя, но и за чест, гордост и любов.

Може би огромният дървен кон е само мит, но каменните останки бяха съвсем реални — пластове история, по-стари от четири хилядолетия.

Разходих се съвсем сама, без група или придружители. И въпреки това — нито за миг не се почувствах сама или в опасност. Над всичко се носеше особена тишина — спокойна и щедра, като самата Тюркийе. Нежни погледи, мълчаливи кимвания, малък жест от служител, който ми посочи сенчеста пейка още преди да попитам — това бяха знаци на гостоприемство, което не търси внимание, но се усеща дълбоко. Самотата тук не беше студена — тя беше обгръщаща, почти майчина. Сякаш самата земя бдеше над мен.

И така, от мита преминах в историята. В древния град Пергамон, някога бисер на елинистичния свят, изкачих акропола, кацнал като корона над долината, огрявана от яркото слънце.

Тук някога се е издигала прочутата библиотека на Пергамон — с над 200 000 пергаментови свитъка. Храмове на Атина и Зевс гордо са гледали към хоризонта, а амфитеатърът, изсечен в хълма, сякаш още пазеше ехото на древни гласове, стихове и възторзи.

През онази нощ се настаних в хотел „Адакуле“ в Кушадасъ. От терасата имах изглед към Егейско море, а вълните тихо шепнеха… Макар далеч от дома, усетих онова дълбоко, искрено спокойствие, в което човек потъва само когато се чувства в безопасност.

На следващата сутрин слънцето вече бе позлатило мраморните улици на древния Ефес. Сред високи колони и стар амфитеатър, от камъка се разгръщаха разкази за любов, вяра и изгубени империи.

Градът, някога процъфтяващ център на Римската империя, и днес е един от най-добре съхранените останки от античния свят. Докато крачех край величествените редици колони, покрай фасадата на библиотеката на Целз, и покрай огромния амфитеатър, побирал над 25 000 души, усещах в дъното на душата си ехото на онова време – епоха, в която културата, спорът и ритуалът са били основата на живота.

Тук апостол Павел е изричал своите проповеди. А някога, макар днес да е останала само една самотна колона, на това място се е извисявал храмът на Артемида – едно от Седемте чудеса на древния свят. Разхождах се свободно, без тревога, без нужда да се озъртам – просто бях тук, в този миг, част от тишината на историята.

По-късно, в планинското селце Шириндже, опитах плодово вино и получих подарък - ръчно изтъкан шал от млад търговец от Балтистан, който с усмивка настоя
„Една сестра трябва да носи цветни дрехи“, подавайки ми шала като дар.

Първоначално се учудих колко много балтистанци срещнах из туристическите градчета на Тюркийе, но в последствие това започна да ми носи особена утеха. Мнозина от тях бяха дошли тук в търсене на работа, привлечени от щедрата визова политика, устойчивия туристически сектор и дълбоките културни нишки между Пакистан и Тюркийе.

С времето са си създали малки общности, пренесли са със себе си топлотата на Каракорамите и онзи дух на гостоприемство, който се разпознава сред слънчевите турски пазари.

В близко селце за тъкане на килими наблюдавах как жени с пръсти, уверени и нежни, превръщат копринени нишки в тишина, в молитва, в изкуство. Тук тъкането на килими не е просто занаят — това е наследство, съхранено от векове, предавано от майка на дъщеря още от времената на селджуките и османците.

Една от жените ми подаде мъничък къс от незавършен килим. „За късмет“ прошепна тя и го положи в дланта ми — нещо като благословия, прошита с нишки на топлота и кротко доверие.

Бели сънища и завръщания

В Памуккале белите варовикови каскади блестяха под следобедното слънце като замръзнали водопади, като застинала приказка, изваяна от светлина и време.

Плувах в басейна на Клеопатра, сред потопени в топлата лековита вода древноримски колони. Според легендата, това бил дарът на Марк Антоний за египетската царица. Магично, извънвременно усещане — като да се къпеш в спомена на самата история.

Както на повечето кътчета в Тюркийе, и тук се преплитаха мит и памет – не като нещо далечно, а като нещо, което диша под повърхността, кротко и истинско. Миналото не беше забравено, а присъстваше тихо, едва доловимо.

Същата вечер си купих ароматни зехтинови сапуни и масла от СПА центъра в Colossae Termal Hotel — ухания, които още нося в паметта си като капсулирани мигове.

По древния път на коприната спрях в Султанханъ – каменен кервансарай от XIII век. Под сводовете му, някога приютявали изморени търговци и камили, все още сякаш ехтяха истории, стъпки, дрънчене на юзди, смях и пазарлък.

В Музея на Мевляна, всичко бе мир и мълчаливо благоговение. Гробницата на Руми шептеше покой. Въздухът бе наситен с розова вода, а между залите се носеше беззвучна молитва. Домът на поета, чиито думи са прекосили континенти и векове, ме посрещна не с думи, а със сърце.

Тази вечер присъствах на церемонията Сема – и нещо в мен трепна дълбоко. Докато дервишите се въртяха, а мантията им се разгръщаше като цветни венчелистчета, времето сякаш спря.

Не се смятам за твърде религиозна, но докато ги гледах, погледът ми се замъгли — уловен в крехката тежест на възхищението. Въртенето носеше тишина, в звука се криеше покой, в самото движение — истина.

Малката фигурка на дервиш, която по-късно купих, сега стои на бюрото ми — като спомен за отдаденост, вяра и изящество.

Следващата спирка беше Кападокия — посрещна ме като сън. Рано сутринта, още по тъмно, ме взеха от хотела в Гьореме. Сърцето ми туптеше с вълнение.

Когато стигнахме до Долината на любовта, нощта бавно се сбогуваше. Небето се разтапяше от мастиленосиньо в бледо лилаво. ръцете си държах хартиена чаша чай — ароматът му се сливаше с влажната миризма на утринната земя.

Когато стъпих в кошницата на балона, тишина се разля в мен. Шестнайсет непознати, един пилот и нещо почти свещено. А после — извисяване към небето.

Светът под нас се отдръпваше бавно. Пейзажът се разгръщаше: феерични скални комини, древни хълмове, извити долини и скални домове, огрени от първите слънчеви светлини. Всичко беше като сън, от който не исках да се будя.

Онази сутрин в Кападокия беше не просто незабравима — тя раздели живота ми на две - „преди“ и „след“.

По-късно обиколих Откритият музей на Гьореме — място от списъка на ЮНЕСКО с църкви, параклиси и манастири, издълбани в скалите през Средновековието. По стените на някои още се виждаха избледнелите образи на Исус и светците.

Това бяха храмове, в които ранните християни са се молили тайно, намирайки убежище от римските гонения.

И днес тези места пазят усещането за устойчивост и святост. С подземните си градове и скални църкви, бях изумена как вярата и волята за оцеляване са издълбани в камъка.

Пещерната ми стая в Burcu Kaya Hotel бе като продължение на тази магия.

Сърдечният ритъм на Анкара

На път за Истанбул направих кратка спирка в Анкара, за да посетя Анъткабир — величествения мавзолей на Мустафа Кемал Ататюрк.

Огромният церемониален площад, обграден от мраморни лъвове и масивни колони, беше като открит храм, посветен на основателя на съвременна Турция. Неговите реформи не просто промениха страната — те ѝ вдъхнаха нова идентичност.

Застанала пред саркофага, почувствах как тази нация уважава миналото си и със същата решителност гради своето бъдеще.

Вечерта, когато се върнах в Nidya Hotel Galataport, започнах бавно да прибирам багажа си. Подреждах с внимание турски чаен сервиз, локум от „Hafız“, синьо око против уроки, сапуни от Памуккале и малката фигурка на дервиш от Коня. Но преди всичко, прибирах спомените си.

На летището, след десет наситени дни, когато се сбогувах с тази земя, усещах ясно, че нещо в мен се бе променило. То не беше просто едно пътуване. Беше любовна история с една страна, която не ме посрещна като турист, а ме прие като сестра. Разказ за една душа, търсеща смисъл.

От гостоприемните турски домакини до братята от Балтистан, които ме черпеха с чай пред дюкяните си — Т'юркийе ми подари не само пейзажи, но и дълбоки и топли взаимодействия. Даде ми кураж. Утеха. Даде ми частица от себе си и запази частица от мен.

Както казва Мевляна: „Не се губи в болката си — знай, че един ден тя ще бъде твоето лекарство.“

Дойдох неспокойна. Тръгнах си с душевно спокойствие.

И така, от едно пакистанско момиче, което дойде самотно и си тръгна изпълнено с чувство за вътрешен мир и пълнота: “Благодаря ти, Тюркийе. Ще се върна отново”.